Posted by: bogpan | октомври 22, 2009

Георги Милев за “ Човекът, който…“

“Човекът, който…” на Божидар Пангелов

“Човекът, който…” на Божидар Пангелов е неговата четвърта поетична книга. И в  предишните “Четири цикъла” (в съавторство с Ваня Константинова), изд. “Буквите”, 2005, “Делта” (изд.”Омофор”, 2005) и “Момичето, което…” (изд. “Арс”, 2008) авторът се занимава с духа, с духовното начало у човека.

За него човекът е важен именно с тази своя “особеност”. И все пак тази книга е по-различна. В нея има едно подводно, недоловимо на пръв поглед, нека го наречем течение, което припокрива всички стихотворения: човекът като недоизреченост. Като невъзможност да бъде вписан и описан, поставян или изваждан в/от социални парадигми или контексти. Като енигма и мистична същност той е самодостатъчен, той сам по себе си е – и не е.  Живеенето, животът са сякаш сън, съновидение. И не само. Зад видимостта на “ежедневното” има нещо друго, дълбоко, което е тук, но и другаде. Чрез обикновените понятия е трудно да се опише това “другаде”. Например “времето е идея на презрелия разум”. А след като няма време – като линейност, като измеримост – наистина всичко е възможно; пространството също е поставено под въпрос. И всичко това би било наистина объркващо, ако всички тези “понятия” не бяха превърнати във вътрешни за човека. По някакъв странен, с езика на поезията начин, Пангелов ни посочва другото, скритото, неназовимото – необичайно, но същевременно близко и познато, извън простата дескриптивност на света, който, макар и взет като знак, съ-съществува. И една от вероятните причини е, че стихотворенията не са пряко (насилствено) концептуални, нито в тях има интелектуално заиграване или езиков снобизъм. Те са органични, резултат на вътрешно и сякаш интуитивно осмисляне. Те изобщо не се боят да използват експлоатирани, “забранени” думи като любов, сърце, луна, пръст… И това не дразни умореният ни от литература слух. Защото те са защитени в контекста както на стиховете, така и в тази, както я нарекохме, органичност. Самите стихотворения, извадени от концептуалната ос на книгата и четени отделно, са достатъчно самостойни като естетическо въздействие, със собствена емоция. Човешка, бих добавил.

Вътрешният път, вътрешното битие  на човека не е леко. И не би могло да бъде друго при тази честност на търсенето, при  съприкосновението с външния, така временен свят, със света на практическата необходимост. И отново резултатът е изненадващ – при тази колизия, вместо резигнация в крайна сметка усещането е за отваряне, за някакво възхождане. Защо ли? Отговорът, поне за мен,  е лесен – заради вярата, надеждата и любовта.

Но може би има други прочити. Със сигурност е така.

Георги Милев

" Човекът, който..."

" Човекът, който..."

Advertisements

Responses

  1. Този текст, в изпълнение на автора му, може да се чуе в „DICTUM“ като част от записа на второто издание на авторското предаване на В.Дишев „Страници“ http://dictum.mediabg.eu/?p=1693

  2. А тук може да се чуе и редакторът на „Делта“, след като не се вижда. Изобщо хепи между Сцила и Харибда~)))
    http://crosspoint.mediabg.eu/?p=3945

  3. Айде сега, Сцила и Харибда, не сте сме чак такива чудовища, нали така, Жоро? Само малко…


Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

Категории

%d bloggers like this: