И с любезното разрешение на автора на тази рецензия В. Стефанова

Посягат към тъмни сандъци.
И някой се киска. Варава!
И ми стиска гръбнака.
Не мога да дишам.
Вземи ги.

Отминаха влъхвите
(без да се спират)
след дълга звезда.
На хълма
имаше град.

из „Човекът, който…“

Там няма нищо.
Но е толкова красиво.
Пръстите ти – калихи..
Фреска.
Тя остана от Кносос
в безпределно море.

И очите ми.

* вид продълговата чаша от късноминойската епоха

из “ Момичето, което…“

2008

светлата ивица на дланта ти

толкова много неща видяха
очите
взряни до пръсване

полуголи деца
усмихнати
спяха в кашони
( въздухът се разпадна)
празни палуби
на кораби
пълни с ръце
врати изкривени
другите лица отвъд
и ослепях
свих се на разстояние мисъл
по-ниско застанах
от цвете
по-ниско от очакванията
и от ромона
на границата между
зъбите на капана чупят
мраморните колони
или животните
сами се прегризват
всъщност
всяко действие е безсмислено
( духът е подвижен
но душата е Църква)
губят се сили
от разговорите с мъртвите
това разказваше Одисей
след връщането си
от онази река
без да отпие

и приношението ни
на хляб
и на думи
и на смирение

Малкият есенен дъжд
не носи растеж
на реките звънливи.
Малкият есенен дъжд
не разказва
радостни приказки
за кратки лета.
Малкият есенен дъжд
не пои.
Той люлее дълго земята
тихо,
невидимо.

над реката
цвят
и пак започва
другаде
в синева

Не разпознавам цветовете,
когато слънцето от онзи град
без време ме приютява като мама.
Кои цветя да ти даря?
Не съм светец – не мога да те възкреся.
Не мога даже скръб.

Да ти даря – последно цвете.

Докоснати камбаните
на църквите в неделя
разлистват радостта
на тез кипариси,
закрилящи
пречупените сенки.

И в мястото на
светлия покой,
встрани
от житото и хляба,
направени за
този ден,
с криле,
отронени от времето е
падналата статуя
на този,
който нищо не измества,
понеже е във
радост.

„Делта“ 2005 г.

( луната)
езеро в утринта
какво не е ясно
какво да обясня
( вятър в борове, дрейф, къс пясък)

нощта отминава и
лодката

когато имаш 19
черното има много нюанси
когато имаш 91
един нюанс – Бял

в бавния танц

Изтока
и
Запада
ще си вървя по мостчето
с разперени ръце

в метрото виждам
момиче с орхидеи

със „ Защо?”

Деца, забравили приказките.
Забравили
Ханс Кр.Андерсен и
„Славеят”.
Как да ви обясня о, императори,
сълзите,
белите рози,
утрото.
Как?

да гледам в очите ти
няма значение
дълги пера рушат хоризонта
(децата изгарят в светлина)
о, капитане! мой капитане!
мъртвите поети дишат
в корените на
иглика

Като птица или

Прегръдка

Факр

Ще изтръгнеш езика

От теснота

Тъй както облак

Като всеки облак

когато вече не
(тъгувам само с цветятата)
се питам
понякога само понякога
дали белите облаци
обгръщат земята
или тя?

Във този град си
всички или
никой.
Това е видимост.
На разстояние ръка
блестят подобно вятърни фенери
котешки очи
(във този град очите слагат
белег на морето).
И гласовете идват и си
отиват ( на високо).
Така върви светът и
не се губи.

Сега не се страхуваш.
Ще ти разказват приказки
за Шехеризада. И утре,
ще е утре.

***
Имаше две сияйни луни

Имаше две сияйни луни
в едно огледало.
Оркестърът свиреше бавно, много бавно
„Приятелят, който някой трябва да има
е неговият най-добър враг“.

Имаше стара къща в центъра на град
В двойна сфера
в четиридесет променливи свята,
дълбоко надолу, високо нагоре:
Великото цвете между чувства и разум.

**
Bijahu dva sjajna mjeseca
u jednom zrcalu.
Orkestar je svirao jako sporo:
„The friend one should have is
one’s best enemy“.

Bijaše stara kuća u središtu grada
U dvostrukoj sferi
u četrdeset nestalnih svjetova,
duboko ispod, visoko iznad:
Veliki cvijet između srca i mozga.

***
Червени и жълти трамваи минават
и неонови светлини, и нощно небе
и първите капки дъждовни по листните жилки,
моят сън за къща вътре в къщата,
моят баща, моята майка, моята съпруга, моето дете,
тук? в обрата на пространството?
Трапецът се смрачава
в цирка на мечтите ми,
в гръдния кош
ръка кара сърцето да бие,
първо прави една черна линия,
след това – една светла,
вместо двойно не,
нещо – най-важното,
някои други слънца,
защото веднъж трябва да стане сериозно,
като ръка в ръка

***
Prolaze crveni i žuti tramvaji
i neonska svjetla i noćno nebo
i prve kapljice kiše na žilicama lišća,
moj san o kući unutar kuće,
moj otac, majka, moja žena, dijete,
ovdje? u preokretu prostora?

Smračuje se trapez
u cirkusu mojih misli,
u grudnom košu
ruka navodi srce na kucanje,
prvo napravi jednu tamnu crtu,
onda jednu svijetlu,
zatim dupli čvor,
nešto najznačajnije,
neka druga sunca,
jer jednom mora postati ozbiljno,
kao ruka u ruci.

*** (детенце ходеше)

Детенце ходеше,
размахваше ръчички,
ходеше то, тичайки.
Мъж един се забави
и през рамото му
в празнината погледна.
Детето спря да мига.
Жена, минаваща,
си затвори чадъра.

Близо до палатка в пустиня,
босоног разказвач на приказки
си играеше с пръстите на краката.
Жерави рисуваха
безкраен брой от уравнения.

Тъгата се повтаряше
чиста и силна, като литургия,
в линиите на вратите
в ухото
в самотата
в сълзите.

***
Dijete je hodalo
mašući rukama,
hodalo je trčeći.
Čovjek je usporio
i preko ramena
pogledao u prazno.
Dijete je prestalo treptati.
Jedna prolaznica
sklopila je kišobran.

Kraj šatora u pustinji,
bosonogi pripovjedač
igrao se prstima na nogama.
Ždralovi su iscrtavali
beskonačno mnogo jednadžbi.
Ponavljala se tuga,
čista i jaka kao liturgija,
u liniji vrata
u uhu
u samoći
u suzama.

Сива жица около бели жерави
***
Сива жица около бели жерави.
Сивотата на сивото бе изгорена.
Плодът без плод.
Нито дума, нито ред, нито звук.

Безгласен тих червей потъва
в тъмнината на плътта,
върхът на тишината се срути в мътна жажда.
Изгаря езикът като храст на къпина.

Siva žica oko bijelih ždralova
***
Siva žica oko bijelih ždralova.
Pregorjelo sivilo sive tvari.
Bez ploda plod.
Ni riječ, ni stih, ni zvuk.

Tone u mrak mesa
bezglasni tihi crv,
vrh tišine urušio se u mutnu žeđ.
Jezik gori kao grm kupine.

Аз няма да се върна
в тази есен.
И с теб.
Пулсират домовете със златото
на хоризонта и морето
(във Тесалоники и портокалите
пулсират).
Морето?
То какво?
За него всичко е написано и
никой няма думите,
за да раздели това, което е във него
(от морето).
Седя пред дългата пътека и
разбирам.

Един човек не пуска корабчета
от хартия, а връща на водата.
Пак вода.

сезон.
Земята е скована.
Не може да набъбне.
Виждам
(през прозорците).

Букетите от светлина.

дърво от есента.
Църквата на Добърско и
Планина.
Която знае.

Времето е тишина.

Сън на деца.
Казват: „ Докоснал ги Ангел”

Седя и те гледам. Не броя
дневните камъни.
Забравям за тези,
които в утрото
със четки изострят
зъбите –белите
( те търсят смърт).
Забравям за тези,
които в утрото
със сапуни умиват
ръцете – нощните
( те търсят смърт).
Забравям за тези,
които в утрото
със тушове извиват
очите – ясните
( те търсят смърт).

О, дъще моя!
Мека е нощта.

проблясва бялото ти
рамо
когато нежен здрач
пресрещне
шепота на устните

огъната от лунната
роса
(статуетка
на японски майстор)
ще те изписват
кадифени пръсти
преди да се прелееш
в океана

(тъмночервено цвете
във припадащия мрак)
кажи ми
защо във острия ти
шип
(очи на рис)
сърцето си притискам
(със славея)
и не разбирам тази
свобода
(както и архетипа на луната)
на целувката
със смях отдадена
в широките градини