Храмът беше изящен.

Висок.
С колонади, обвити
с бръшлян
и със мирта.
С широки градини
(за изцеление).
Гори.
За векове, сенките
запечатани.

Но ти?
Ти къде отиваш,
когато утре няма?
Храмът – винаги е

неподвижен.

Искам там, под арката Елвира**,
да те видя как минаваш,
как се казваш да узная
и тогава да заплача.

Но, каква луна безцветна в девет
бузата ти е обезкръвила?
Кой събира твойто зърно -
сред снега проблясващ пламък?
И какъв къс шип от кактус
твоето стъкло сразява?

Ходя там, под арката Елвира,
да те зърна как минаваш,
от очите ти да пия
и тогава да заплача.

Ах, как с глас ме ти наказваш,
като викаш сред пазара!
Ах, чаровен карамфил си
посред купища пшеница!
Как далеч си, щом съм с тебе!
Как си близо, щом си тръгнеш!

Ходя там, под арката Елвира,
да те зърна как минаваш,
по бедрата ти да страдам
и тогава да заплача.

** Елвира – става дума за aрката Елвира в гр. Гранада, област Гранада, провинция Андалусия, Испания (бел. прев., А.Б.).

© Федерико Гарсия Лорка
© Анатолий Буковски, превод от испански

© Електронно списание LiterNet, 10.02.2008, № 2 (99)

СЛЕДПРЕМИЕРНО

В София на 23 октомври, петък, сред книги и усмивки, в уютния салон на кафе-книжарница “Пингвините” в Ориндж Център на ул. “Граф Игнатиев”18 се състоя премиерата на книгата “Човекът, който…” от Божидар Пангелов, издание на ИК “Пергамент”. Отличната обстановка, осигурена от домакините, както и чудесната книга със стихове, предполагаха да стане празник на словото. Което и се случи. Гостите и представители на медиите, над 50 души, изживяха незабравими мигове със слушане на поезия, визуализирана от съпътстващата я изложба, подредена в залата от художника на корицата г-ца Лилия Пангелова.

Откриването започна с кратко, но запомнящо се изказване на г-н Рубен Лазарев, който приветства гостите, сподели впечатлението си от книгата и, пожелавайки и успех, прочете две стихотворения. Бе изпратен от аудиторията с бурни аплодисменти – както заради думите, които подари на слушателите, така и заради артистичното си изпълнение. Последва представянето на книгата и изложбата от редактора Георги Милев, който първоначално имаше проблеми с безжичния микрофон, като причината не беше микрофонът. Той похвали книгата и разказа за това как е била направена. Не пропусна преди това да благодари на домакините, като на четири очи увери всички присъстващи, че “Книжарници Пингвините” са коректен партньор на издателството. Даде думата на автора. Авторът на свой ред благодари на домакините, които са и дистрибутори на книгата; благодари също така на редактора, на издателството, а също и на гостите и роднининте, както е прието не само в България, а и по света.  После оповести, че всъщност е рожденник, но не стана ясно на колко години е, не защото искаше да го прикрие, а защото повечето от хората се досещаха. Все пак го каза: половин век, нито много, нито малко.  Последва нещо любопитно: г-н Юлиан Божков, по молба на автора прочете свой превод на стихотворение от Божидар Пангелов, невключено в стихосбирката на полски език; хората, които знаят този славянски език ръкопляскаха по-силно от другите. След това самият автор прочете свои стихове, които бяха приети емоционално от аудиторията – с аплодисменти и викове “браво” и “още”, молба, която той изпълни. Художникът г-ца Л.Пангелова също взе думата, поздрави баща си и втрещи всички с щедрата си оферта, че подарява картините от вернисажа на всеки, който желае. Последваха и други изказвания и четения – на г-жа Ваня Константинова, също рожденник, прозаик, автор на сборника с разкази “Благодарим ти, мистър Уан”, г-жа Милена Милева от ИК “Пергамент”, г-жа Катя Начева, поет, автор на стихосбирката “Подпис върху хвърчилото”, г-жа Нели Добринова, поет, лауреат на Национална Славейкова награда 2009 и автор на стихосбирката “Небе и други герои” , г-жа Лили Спасова, поет и детски писател, автор на книгата Арти и знаещото динозавърче Оги / Една приказна история и много други. Имаше поздравления за книгата и автора от негови роднини, като например от сина му Християн и племенника му Ерик. След това бе обявена неформалната, но много важна част от мероприятието: коктейл и раздаване на автографи от автора. Официални лица и гости се смесиха с по чаша вино в ръце и започнаха светски разговори, а опашката, която се изви пред автора, не отказа последния да пише от сърце дълги и прочувствени автографи: нещо, което със сигурност е довело да мускулна треска и временна нетрудоспособност. След това, макар и с нежелание, гостите се отправиха към изхода – някои с картини, други без –но изпълнени с впечатлиния и давайки си сметка че можело да не се пуши цели два часа.

В залата останаха г-жа/ца? Мая Манчева, пи ар на “Книжарници Пингвините”, човекът, без който това мероприятие не би могло да се случи физически, а също и персоналът на кафе-книжарницата, които с дискретното си поведение и сръчност допринесоха този истински празник на словото да протече гладко, абе като във филмите от един по-други географски ширини.

Г.М, репортер

Снимки от премиерата може да се видят на този адрес http://www.facebook.com/album.php?aid=2021216&id=1210736715&l=c535f3547b

п.п  Настоящият материал е публикуван без разрешение от автора на този блог, в качеството му на наблюдател

( от близо) и на съхраняващ репортерски материали, получени без изрична забрана за разпространение.

Всички претенции могат да бъдат отнесени към слона от „Стъгларски магазин за слонове“ на Г.М – прозаик.

“Човекът, който…” на Божидар Пангелов

“Човекът, който…” на Божидар Пангелов е неговата четвърта поетична книга. И в  предишните “Четири цикъла” (в съавторство с Ваня Константинова), изд. “Буквите”, 2005, “Делта” (изд.”Омофор”, 2005) и “Момичето, което…” (изд. “Арс”, 2008) авторът се занимава с духа, с духовното начало у човека.

За него човекът е важен именно с тази своя “особеност”. И все пак тази книга е по-различна. В нея има едно подводно, недоловимо на пръв поглед, нека го наречем течение, което припокрива всички стихотворения: човекът като недоизреченост. Като невъзможност да бъде вписан и описан, поставян или изваждан в/от социални парадигми или контексти. Като енигма и мистична същност той е самодостатъчен, той сам по себе си е – и не е.  Живеенето, животът са сякаш сън, съновидение. И не само. Зад видимостта на “ежедневното” има нещо друго, дълбоко, което е тук, но и другаде. Чрез обикновените понятия е трудно да се опише това “другаде”. Например “времето е идея на презрелия разум”. А след като няма време – като линейност, като измеримост – наистина всичко е възможно; пространството също е поставено под въпрос. И всичко това би било наистина объркващо, ако всички тези “понятия” не бяха превърнати във вътрешни за човека. По някакъв странен, с езика на поезията начин, Пангелов ни посочва другото, скритото, неназовимото – необичайно, но същевременно близко и познато, извън простата дескриптивност на света, който, макар и взет като знак, съ-съществува. И една от вероятните причини е, че стихотворенията не са пряко (насилствено) концептуални, нито в тях има интелектуално заиграване или езиков снобизъм. Те са органични, резултат на вътрешно и сякаш интуитивно осмисляне. Те изобщо не се боят да използват експлоатирани, “забранени” думи като любов, сърце, луна, пръст… И това не дразни умореният ни от литература слух. Защото те са защитени в контекста както на стиховете, така и в тази, както я нарекохме, органичност. Самите стихотворения, извадени от концептуалната ос на книгата и четени отделно, са достатъчно самостойни като естетическо въздействие, със собствена емоция. Човешка, бих добавил.

Вътрешният път, вътрешното битие  на човека не е леко. И не би могло да бъде друго при тази честност на търсенето, при  съприкосновението с външния, така временен свят, със света на практическата необходимост. И отново резултатът е изненадващ – при тази колизия, вместо резигнация в крайна сметка усещането е за отваряне, за някакво възхождане. Защо ли? Отговорът, поне за мен,  е лесен – заради вярата, надеждата и любовта.

Но може би има други прочити. Със сигурност е така.

Георги Милев

" Човекът, който..."

Скъпи приятели, уважаеми читатели, така се получи, че след излизането на
„ Момичето, което…” през 2008 г. и моето вътрешно решение за
„ приключване с издаването на книги”, дойде и изкушението.

Годината вече е 2009 и в един момент на колебание „ И как да посрещна
хората на юбилея си…”, въпрос изречен гласно, Георги Милев предложи
да стане със среща на хора и книга.
И ето, скъпи приятели и уважаеми читатели как се появи книгата и нейното заглавие:
„ Човекът, който…”, как се осъществи една моя мечта за художника, който да
направи корицата.
Сега остава и още една от мечтите – да видя Вас и заедно да празнуваме.
Моето раждане и раждането на „ Човекът, който…”

Луната тази нощ
е половина, но утре,
утре ще е пълната луна.

Когато с теб
отворим
всички нощни гари,
отворим
всички кратки градове.
И всички статуи
ще станат кротки
белези…

Забравих си сърцето.

Къде е лятото,
невъобразимото
и нулевото лято.

Т.С. Елиът

в кръчмата когато звуците
са повече от гостите
и лятото ги удря
през устата
“ пикльо” ми каза
човекът
с лице на хралупа
“ това бе в друга страна
освен това
и женската е мъртва”
нямаше какво да добавя
или извадя от лятото
мисълта се разливаше
по масите
той беше пътувал
видял
побелял
някъде между пясъка
и нищо не беше дошло

само очи от нулево
лято
преди
този който пристига

„Делта“ 2005 г.

вече
погледът ми е спокоен

луксозно оранжево
нокътче
по
масата

светът ще се завърти след
-дъх

сега

когато вече (не)
можем да умрем
( нали скъпа)
косата ти може да е същата
(с цвят на пожар)
разстоянието между нас ( река)
а аз дъжд ( вали)

Нетрайна глъч на цветни гласове,
еднакви камъчета, дни еднакви
като ръжда се сипят от очите.

Късно е да се променям и
пак съм същия – със същността
на дъб и роза.
Разтворен в небесата и с неподвижна
форма на сърце.
Движение на светлина преди да дойде
Ангела до вашта къща.
На острова тежи ръката с факела запален,
( о, Ничше – символ на свободна воля, която
ти прекъсна пътя),
а колко ли тежат Хавайте и рамките от лудата
ръка – безкраен празник на наситените багри
(защо ли вече не се ражда Ван Гог?)
На този остров бих искал да е празникът…

Човекът, който идва си подсвирква
леко….

“ Делта“ 2005 г.

Ах, колко мъка, колко труд ми струва
да те обичам, както те обичам!

От твойта обич тегне ми сърцето
и въздухът,
и шапката ми даже.

Кой би се съгласил от мен да купи
на шапката копринената лента
и тая моя скръб от бяла прежда
за изтъкаване на кърпи?

Ах, колко мъка, колко труд ми струва
да те обичам, както те обичам!

Федерико Гарсия Лорка

прев. А. Муратов и А.Далчев

исках само

мъничко красота

перо на ръба на леглото

светлината на капки

шум на листи във шепи

не посмях да ти кажа

Това е част от резултат от експеримент, условията за който може да видите

тук.  http://glosi.bgland.net/forum/index.php?topic=4041.0

В. Дишев в едно изказване маркира странностите на жребия. Мисля, че с

„ моя „ случай странностите продължиха, особено като се разбра, кой е авторът на оригинала.

Разбира се, нямам намерение ( и не ми е работа) да оценявам качеството, на

това което ще прочетете, но не мога да си спестя личното заключение:

- няма думи-клишета, но определено има клиширана употреба на думите.

- подходът в курсовете за „ творческо писане” е недостатъчен, ако само

се ограничи до забраната на „ думите-клишета”

–

лице, умора, град, пеперуда, дърво

***

Поваля ме,

умора

от дългите превъплъщения

тъй странни за човека.

Сега е,

мощното усещане

на кроткото дърво

сред езера.

И светлинки.

И дългото лице

със мека пеперуда.

И град.

Все тъй високо.

ЗАВРЪЩАНЕ ОТ РАЗХОДКА

Разкъсан съм от небесата в този град,

от улиците му, напомнящи змия,

и там, където всичко се превръща на кристал,

там ще оставя да порасне моята коса.

Като нямото дърво с отсечените клони,

като детето с бледен лик, подобен на яйце.

Като вопъла сподавен на разбитото лице

И зад стъпките ми сухи – тези парцаливи локви.

Като обръча на безграничната умора

и удавената пеперуда на мастилницата ми сега.

И всеки ден с лицето си различно сблъсквам се

отново.

Разкъсан съм от небесата в този град!

(из стихосбирката „Поетът в Ню Йорк“, 1930)

момичето което събира

чадъри и
пясък на дюните
събира
криле на морето

момичето събира
криле

При свечеряване
листите се привеждат.

Затихват.
Светлината затварят.

Под земята
няма да бъда.

Тази къща е

тъй тиха

(като всяка къща).



В утрото – със цвят.

И вечерта – със полутонове.

Ще те обичам – казва – в този

град.

Със пейките на влюбените,

с тополите през май,

със дъждовете.

Ще те обичам – казва.

Животът продължава.

Да говориш

с животните и със птиците е
лесно.
Само
дълъг телефон.
И смях
(зад хълми).

Август.

Ръжда засява (на кестена)

листите.

Но.

Нараства плодът.

Само това остана.
Прахта на думи.

Ронливият август.
(Сълзите).
Розата между листите.
И животът ми,

който не прочете.

Лято.

Тревожа се за

 петното на Юпитер.

Но.

Жената бавно минава

и подпира земята

със синия си чадър.

Сега.

Животът е пред теб.

…

Със смъртта си
денят позлатява
                листата.
Не знам името на
                дървото
и няма значение за
                красотата.

Като деца в мъглата
лицата се сливат.

Всички ясни
контури
лятото претопи.
Къде е градината
с водоскоците,
чистото дъно на Рона?
Дланите ми горят
от събраните камъни.
Остава онази стена
да строя…
Пред многоглавата хидра -
лятото.

на ъгъла вървят

хора?

това

няма нищо общо

с творческото писане

с маниера ти

да прехвърляш (бавно)

цигарите в табакера

да разбера че

съм от другите?

да

като бяла планина е

жената до мен

която

заспива

ДА ПОБЪРЗАМЕ
На Анна Каменска

Бързайте да обичаме хората тъй бързо си отиват
ще останат от тях обувки и глух телефон
само маловажното като крава се влачи
най-важното е толкова пъргаво че става внезапно
после тишина нормална тоест съвсем непоносима
като чистота родена най-просто от отчаянието
когато мислим за някого останали без него.

Не бъди сигурен че имаш време – сигурността е несигурна
тя ни отнема чувствителността като всяко щастие
идва едновремено като патос и хумор
като две страсти винаги по-слаби от една
Тъй бързо си отиват и замлъкват като дрозд през юли
като звук малко настроен или сдържан поклон
за да виждат наистина затварят очи
макар че по-голям риск е да се родиш отколкото да умреш
обичаме все недостатъчно и постоянно закъсняваме
Не пиши за това много често а пиши веднъж завинаги
и ще бъдеш като делфин кротък и силен

Бързайте да обичаме хората тъй бързо си отиват
а тези които не си отиват не винаги ще се върнат
и никога не се знае когато говорим за любовта
дали първата е последна или последната първа.

Прев. от полски: Димитрина Лау-Буковска

И ето –

гълъб!

Пристъпя плахо във тревите.

Внимателно отваря всеки лист.

Пронизва с жълтата светкавица между очите

малката трохичка.

Подскоква леко с образа ти дяволит

и се иагубва.

Като вятър.